Колиба, в която се смеят, е по-добра от дворец, в който плачат.
Китайска пословица

СКЪПИ ПРИЯТЕЛИ,
ВЕСО ШОУ всъщност съм аз, Веселин Савов. Едно дете на зряла възраст, което вероятно никога няма да порасне. Но, вярвам ще се съгласите с мен - в това няма нищо лошо. Да запазиш детското си любопитство, да радваш хората с изкуството си и непрекъснато да се стремиш да откриваш нови приятели е очарователна човешка черта, която те поддържа млад.

ДЕТСТВОТО

Още като дете прозрях, че музиката и фокусите бързо намират приятели - радват хората и ги правят доброжелателни. Всъщност аз изглежда съм роден с това прозрение, защото още в детската градина разсмивах децата. Обичах смешките и вицовете и като ученик започнах да ги колекционирам. Баща ми се сърдеше, въпреки че бях отличник, а аз му обяснявах, че заболяването е "генетично". Наистина, моите родители бяха хора с широка култура, с интереси в различни области от живота. Баща ми беше журналист, главен редактор на изданията на Министерство на земеделието, режисьор на театралния състав в кварталното читалище "Петър Берон" в София. Може да се каже, че читалището е причината мен да ме има на този свят. Именно тук баща ми се запознава с майка ми - тогава учителка, актриса в самодейния колектив. Двамата бяха запленени от толкова хобита и самодейни изяви, че вкъщи това беше начин на живот. Не беше чудно, че с такава жар отстоявах интересите си. Първото ми увлечение беше музиката - бях осемгодишен, когато започнах да взимам уроци по акордеон. Малко по-късно - като момче на 12години - се увлякох по фокусите. Първите научих от дядо. Но истинското запалване стана, когато имах щастието да гледам на живо спектаклите на двама колоси на българското илюзионно изкуство - Факира Мити и Мистер Сенко в нашето читалище, където някога кипеше истински духовен живот.
Детството ми изглежда розово, но всъщност не е... Не всичко в живота се подрежда така, както сме го мечтали. Исках да уча в музикално училище, но по настояване на баща ми се записах в механоелектротехникум. Но, както се казва - "шило в торба не стои" - веднага се включих в духовия оркестър на училището - с басфлигорна. Понеже свирех и на акордеон, за кратко време успях да се "издигна професионално" до "почетната" длъжност корепетитор на хора. И тъкмо тогава се случи нещо съдбоносно, което сякаш ме накара да порасна за един миг - по време на командировка баща ми загина при тежка автомобилна катастрофа и аз, още момче, ученик в първи курс, изведнъж се оказах глава на семейство. Трябваше аз да бъда опора и закрила за майка ми и малката ми сестра.

1965 г. - Първата йоника в България

МУЗИКАТА - ВЕЧЕ ПРОФЕСИЯ

Вероятно неволите, страховете и отговорностите ни правят по-силни и някак по-прагматични. След първоначалния шок осъзнах, че съм длъжен да се държа като мъж и започнах да гледам много по-трезво на живота. След време в мен се зароди идеята с парите от обезщетението да купя първия внесен в България електронен орган марка "Йоника", изложен тогава в ЦУМ. Нужни бяха дълги увещания докато убедя всички вкъщи, че трябва да имам този невероятен за времето си инструмент. В далечната 1965-а това си беше сериозна работа и така започнах да получавам покани за участие в различни, все известни за времето си оркестри. Запознах се с много музиканти и разбрах, че за да бъдеш истински професионалист, трябва непрекъснато да учиш и да се усъвършенстваш. Започнах да взимам уроци при трима големи музиканти от онова време - първо при пианиста на бигбенда на БРТ Митко Петров-Заека, а след това при Георги Минчев-Гомби, по-късно преподавател по джаз в Швеция и при Янко Миладинов, днес диригент на бенда на БРТ.

ГОЛЯМАТА СЦЕНА

Скоро старанието ми пожъна успех - бях щастлив, че самите музиканти ме подстрекават да изсвиря нещо самостоятелно. Представете си, каква гордост може да изпита момче - още ученик във втори курс, което свири редом с професионални музиканти и участва в най-атрактивните програми на абитуриентските и новогодишни балове в двете най-елитни за времето си зали - "Универсиада" и "България". Да не говорим за запознанствата с видни артисти от театъра и естрадата, за каквито си мечтае всеки човек - всичко това ме правеше изключително горд и щастлив. Работех нещо, което усещах като забавление и изпитвах такова удовлетворение, че направо хвърчах.

ПЪРВО ТУРНЕ

Естрадна мозайка

Особено силно усетих тези чувства при първото ми концертно турне - през лятото на 1966г. Бях горд, че аз, седемнайсетгодишното момче съм на сцената редом до професионални артисти като Димитър Йосифов, изпълнител на модерните за тогава италиански песни, клоунът Цезар Имброш-Лоло, който изпълняваше комични фокуси, илюзионистката Сеньорита Златияна. Именно техните изпълнения и особено топлият прием на публиката, който получаваха навсякъде, ме наведоха на мисълта, че фокусите, и то поднесени приятно, могат да имат силно въздействие. Това ме накара да започна да се интересувам по-сериозно от илюзионното изкуство и така да си оформя малък репертоар, който се престрашавах да представям в по-тесен кръг.

КОЛЕГИ ПРИЯТЕЛИ

Вероятно нищо в живота не е случайно. Просто човек трябва да извърви пътеките до онзи миг, в който нещата да се изясняват по удивително прост начин и започват да изглеждат някак по-реални и достижими. Разбира се, за мен беше ясно, че нищо не се постига само с гледане, а с труд - непрекъснат и постоянен труд. Щастлив съм, че разбрах това твърде млад. И че имах шанса да срещна по пътя си хора, които също го бяха разбрали...
През лятото на следващата година отново бях на турне - първо с международната програма "ИНТЕРТОН", а след това и с голяма група артисти, в която илюзионист бе Астор - тогава още млад и прохождащ артист, както аз - прохождащ музикант. Така започна едно приятелство, което продължава и до днес.
Заедно правехме първи стъпки в шоу бизнеса и до днес ни е приятно да си спомняме за прекрасните мигове, изживени в онези времена.

Интертон Естрада - Песни за всички

ЦДНА

Службата си отбих като музикант в оркестъра на ЦДНА. Двете години в казармата бяха голяма школа за мен в много отношения. Тук имах възможност да използвам голяма част от времето си за усъвършенстване не само в музиката, но и във фокусите. Понеже не разполагах с реквизити, започнах да упражнявам усилено т. нар. "манипулации с цигари". Тъй като не пуша, си бях пригодил моливчета, с които репетирах ежедневно. С тях си изработих едно нестандартно разиграване, което и до днес е като моя визитна картичка.

АКТИВНА КОНЦЕРТНА ДЕЙНОСТ

На вторият ден след уволнението бях отново на път - на поредното турне, планирано и организирано много преди това с току-що спечелилата "Златният Орфей" Маргарита Димитрова. И така започна моят живот на колела. Участвах със свой оркестър в много програми в страната и чужбина. С музикантите освен добре сработени, бяхме и много добре оборудвани. Разполагах с най-новите инструменти и озвучителна апаратура - солидна техническа база, която непрекъснато осъвременявах.
През 1976г. свирих в оркестъра на Чалашканов. Направихме няколко турнета из страната и тогавашната СССР, но като цяло изявите ни не бяха много. Това не ме задоволяваше и у мен назря идеята отново да сформирам свой оркестър, с който да работя по-интензивно. Идеята бързо се превърна в реалност и започнахме работа с Бисер Киров - един изключителен професионалист, който респектираше всички с безкомпромисното отношение към задълженията си. Във всяка от страните, в които гостувахме - Полша, Чехословакия, СССР, Източна и Западна Германия - той общуваше с публиката на съответния език, с умело подбрани анонси и "закачки", които разтапяха хората в препълнените зали.
Оркестърът ни стана търсен партньор на най-популярните за момента изпълнители. Продължавах да пътувам като музикант, ръководител на оркестър в концертни турнета в страната и чужбина. Обиколих над 42 страни от четири континента - Европа, Азия, Африка и Америка. Имах щастието да акомпанирам на най-големите звезди на естрадата ни от най-силните им години: Лили Иванова, Емил Димитров, Мими Иванова, Борислав Грънчаров, Нели Рангелова. Особено плодотворна бе съвместната ми работа с Бисер Киров, Кичка Бодурова, Катя Филипова, Стефка Берова и Йордан Марчинков, Боян Иванов. Незабравими са преживяванията със звездите на хумора Георги Парцалев, Стоянка Мутафова, Методи Атанасов, Герасим Младенов, Звезделин Минков, Иван Балсамаджиев, Тодор Панков, Тошко Козарев, Илия Цоцин и Петър Добрев, Юлия Славова и Иван Василев, с народните певци Костадин Гугов, Кайчо Каменов, Каньо Бедров, Стайка Гьокова, Павел Сираков, Георги Чилингиров и мн. други, чиито имена днешното младо поколение почти не познава, но това бяха невероятни артисти, надарени с голяма дарба и артистичен чар. От общуването с тях човек можеше да научи много. Благодарен съм на съдбата, че можех да работя с толкова талантливи и високо отговорни професионалисти.
Каньо Бедров, освен прекрасен изпълнител на родопски песни, е моят учител и кумир в организацията на концертни турнета. Този изключително буден, честен и трудолюбив човек бе пример за мен, той ме научи да бъда упорит и докрай да отстоявам целите си. Каньо Бедров бе за мен като баща, с какъвто нямах щастието да споделям болките и радостите на живота.

Шоу оркестър 'Рокада'

ЕДИН УСПЕШЕН ЕКСПЕРИМЕНТ

В началото на 80-те години, с навлизането на плейбека (предварително записан инструментален съпровод на песните), ангажиментите за оркестъра започнаха да намаляват. В стремежа ми да сме винаги атрактивни, предложих на музикантите да направим комично илюзионно шоу. Отначало те се дърпаха, но успехът ги накара да повярват, че сме забавни. Дори се стигна до такива парадокси - канеха ни на участия, но искаха да направим само шоуто, без да свирим.

СВОИ ТРУПИ

Желанието ми да се занимавам само с концертна дейност - в която се чувствах най-силен, бе голямо и у мен бързо се оформи идеята да създам своя пътуваща група. Солидната база, която притежавах - собствени озвучителна апаратура, осветление, декори и най-вече сценичен и организаторски опит и много добри професионални и лични отношения с артисти и музиканти, ме окуражи и така сформирах сборни групи - отначало само с естрадни, а по-късно и с фолклорни и циркови изпълнители. С Катя Филипова и Зоран Миливоевич, Кичка Бодурова и Евгени Душанов, Доника Венкова и Христо Кидиков, а след това и с шоу "Рокада" успях да обиколя няколко пъти България. Освен ръководител на програмата, на сцената бях водещ, а с Ники Димчев - един невероятен артист - изпълнявахме хумористични сценки. Заедно със сестра ми пък направихме няколко интересни скеча с кукли - един експеримент, който в началото нямахме представа как ще се възприеме от публиката, но за щастие се оказа много успешен. Куклите бяха с човешки ръст - мъжка и женска - и можеха да "говорят" помежду си, на принципа на буфосинхронада. Хората се смееха, забавляваха се и същевременно изпитваха удовлетворение, че са надмогнали злободневието на живота си.

ТЪРГОВСКИ ПЪТНИК

Шест години бях търговски пътник - пътувах много, сценичните ми изяви малко отстъпиха пред новите ми задължения. Но независимо колко далеч бях от София, не пропусках да участвам в различни шоу програми, на фестивали на илюзионното изкуство или в телевизията, където снимах фокуси за седмичното детско предаване "Звънче". Оказа се, че в тази - твърде далечна от артистичната ми дейност дотогава - търговска работа, именно фокусите и непринудената атмосфера, която се създаваше с тяхна помощ ми "отваряха" много врати. Беше мило да те посрещат с: "Ето го нашето момче, пак те гледахме по телевизията, я покажи и на новите колеги нещо!" Въпреки че и в тази дейност давах всичко от себе си, щях да съм обикновен търговец без фокусите; по един непринуден начин те отключваха доброжелателното отношение на новите хора, с които се запознавах в този бизнес.

ИСТИНАТА

Въпреки че печелех добре, сложих край на търговската дейност. Сърцето ми бе на сцената, исках живота ми да бъде свързан с изкуството и в началото на 90-те години регистрирах своя импресарска агенция "Рокада". По-късно имах печатница, фитнес център и клиника, но нищо не ми носеше удовлетворението, което изпитвах, когато играех на сцената. Въпреки че във финансово отношение тези дейности са несравними, предпочетох това, което ме кара да се чувствам истински жив и пълноценен - да съм на сцената, да творя, да усещам контакта с публиката, да улавям и "манипулирам" настроението й. Особено приятна бе работата ми в "Магическия театър" на Астор - пред винаги положително настроената, обективна и интелигентна публика там, можех да представям нови и нови номера, които се приемаха наистина според достойнство им.

ЛЮБОВТА

Фокусите ми донесоха и най-хубавия подарък на съдбата. Докато веднъж, съвсем случайно забавлявах компания непознати младежи, забелязах измежду тях момиче, което гледаше с особен интерес. Същата вечер, под нейно влияние, бях наистина неуморим - не спирах с фокусите и вицовете. И... резултатите не закъсняха. Тя стана моя съпруга, с която не сме се разделяли от въпросната вечер до днес. Повлияна от мен, тя избра да се дипломира като културолог с темата "Теория и история на илюзионното изкуство". Тя е моята подкрепа във всичко, на нея разчитам да ви разкаже интересни неща за илюзионното изкуство.

ДНЕС

И така, от няколко години отново пътувам - на концертни турнета с моя спектакъл "МАГИЧЕН СПЕКТЪР". Със съпругата ми решихме да възродим старите традиции. Оказа се трудно, но не и непостижимо - благодарение на опита, който съм натрупал през годините успяхме да обиколим почти цяла България. Видяхме, че навсякъде хората - и малки, и големи - обичат илюзионното изкуство. След спектаклите, при общуването им с нас не криеха изненадата си, че то може да бъде толкова различно от представите им за фокусите до този момент, толкова забавно и атрактивно не само за децата, а повече, дори много повече за възрастните. Това е така, защото съм подбрал по-нестандартни номера в репертоара си, поднесени като отделни сценки, с много хумор и неочакван край. Защото това е моето виждане за магичното изкуство, а смятам, че всеки уважаващ себе си артист трябва да открие и да следва свой собствен стил.

ГОЛЕМИТЕ

Радвам се, че същото открих и в Америка. В Лас Вегас гледахме на живо спектаклите на най-големите съвременни илюзионисти - Ланс Бъртън, Пен и Тейлър, Дейвид Копърфийлд, Мак Кинг, Амейзинг Джонатан. Успехът им се дължи най-вече на това - фокусите са развити като малки театрални сценки, които залагат изключително много на контакта с публиката. Илюзионистът общува със зрителя - не е демонстратор, а шоу артист, способен всеки момент да реагира адекватно на настроението на публиката.

Ланс Бъртън Мак Кинг

Пен и Тейлър Амейзинг Джонатан

МОЯТА ПОСОКА

Повече от убеден съм, че илюзионното изкуство, поднесено по подходящ начин може да бъде привлекателно не само за деца, но и за зрели хора. Според мен за това са необходими три неща: на първо място всеки илюзионист трябва да се стреми да бъде добре информиран, особено за новите постижения в нашето изкуство; на второ - да се опита да намери свой образ и стил, които да представя на публиката - отразяващи неговата индивидуалност; и на последно, но може би най-важно от всичко е много, много да обича илюзионното изкуство, за да му се отдаде с цялата си душа и сърце.
Аз лично се старая да спазвам тези изисквания. Вече притежавам най-солидната в България колекция от илюзионни материали - книги, видеокасети и DVD-та, реквизити, но това не ме кара да спирам да се интересувам от фокусите. От 1993г. съм член на I.B.M. (International Brotherhood of Magicians) - Международното братство на илюзионистите, най-авторитетната организация на илюзионистите в света, в която членуват най-големите професионални магове на нашето съвремие. Всеки месец получавам бюлетина на организацията - "The Linking Rings", съдържащ интересна информация, споделена от изтъкнати илюзионисти, най-новите достижения в нашето изкуство, международни новини.

СМИСЪЛЪТ

С това, което правя - на сцената и в живота - се опитвам да създавам настроение и мисля, че успявам да го постигна. Стремя се да поднасям на публиката нестандартни неща, ефектни и зрелищни. Избрал съм да се изявявам най-вече в две области на илюзионното изкуство: едната залага на смешното - фокуси с комичен привкус, с неочакван край, задължително с игра с публиката; другата залага на мистериозното - на необяснимите постижения на човешкия ум - телепатия, феноменална памет, предсказания, проникване в съзнанието. Но в крайна сметка, каквото и да правя, не мога да избягам от себе си - дори сериозните неща стават весели. Така веднъж един толкова рискован номер като "Руската рулетка", почти се превърна в комичен номер в един от спектаклите в Сатиричния театър в София.
Всъщност най-важното за мен е публиката да се забавлява истински - по време на представленията, но и след това - когато търси отговори на видяното.

И така, скъпи приятели, разказах ви откровено най-интимното - собствения си живот. От момче, та до днес... Животът на едно "момче в зряла възраст", запленено от музиката и илюзионното изкуство. Сигурно магията на тези две изкуства ме е направила толкова непоправим оптимист, че да кажа абсолютно уверено:

Животът е прекрасен! Вярвам, че ШОУТО ЩЕ ПРОДЪЛЖИ!